Марсел Пруст и Сепфора на Ботичели

Из "Една любов на Суан":

 

Когато отиваше в дома ѝ този ден, както всеки път, когато му предстоеше да я види, той си я представяше предварително. Мисълта, че за да хареса лицето ѝ, беше принуден да си представи само розовите свежи скули, а не целите ѝ бузи, които често изглеждаха жълти, повехнали и обсипани понякога с малки червени пъпчици, го натъжаваше като доказателство, че идеалът остава непостижим и че земното щастие е посредствено. Той ѝ бе донесъл гравюрата, която тя бе изказала желание да види. Одет бе малко неразположена. Прие го по пеньоара от лилав крепшин, който се загръщаше на гърдите ѝ с богата бродерия. Изправена до него, с разпуснати коси, подгънала грациозно крак, за да може по-лесно да се наведе над гравюрата, която разглеждаше, склонила глава с големите си, така уморени и мрачни очи, когато не бе оживена, тя порази Суан с приликата си със Сейфора, дъщерята на Йофор, чиято фигура се вижда на една от фреските в Сикстинската капела. Суан се отличаваше със слабостта да търси в картините на майсторите на живописта не само общи прилики със заобикалящата действителност, но и това, което като че ли най-малко се поддава на обобщение – индивидуалните черти на познати лица. Така например в един бюст на дожа Лорендан от Антонио Рицо той откриваше изпъкналите скули, полегатите вежди, изобщо крещяща прилика с кочияша Реми. Под четката на Гирландайо – нос на господин дьо Паланси, а в едни портрет на Тинторето – тлъстите бузи с наболи по тях ниски бакенбарди, гърбавия нос, проницателния поглед и възпалените клепачи на доктор дьо Булбон.

 

(…)

 

Както и да е, може би именно защото пълнотата на усещанията, която той изпитваше от известно време – макар да бе дошла у него ведно с любовта му към музиката, – бе обогатила и вкуса му към живописта, той изпита по-дълбоко удоволствие, на което бе съдено да упражни продължително въздействие върху живота му, когато установи в онзи паметен ден прилика между Одет и Сейфора на Сандро ди Мариано, когото по-често наричат с простонародния му прякор Ботичели (откакто това име извиква не истинското творчество на този художник, а баналната и погрешна представа за него, която си е пробила път). Той не преценяваше вече лицето на Одет в зависимост от това дали кожата  ѝ е хубава или лоша или заради чисто плътската мекота, която би почувствал, докосвайки я с устни – ако изобщо някога се осмелеше да я целуне, – но като съчетание от тънки и красиви линии, които погледът му изучаваше, следвайки кривата на тяхната извивка, свързвайки движението на тила с пищно пръснатите коси, с дъгата на веждите – както би ги съзерцавал в неин портрет, и нейният тип му ставаше по-ясен и разбираем.

 

Той я гледаше. В лицето и тялото ѝ оживяваше един фрагмент от фреската и от този момент винаги се стремеше да го открие у нея било когато беше край живия модел, било когато само си мислеше за нея. И макар че флорентинският шедьовър му стана скъп може би именно защото го виждаше възпроизведен в Одет, тази прилика все пак подчертаваше нейната хубост, повишаваше качествата ѝ. Суан се укоряваше, че не е оценил достатъчно това същество, което би се сторило пленително на великия Сандро, и бе щастлив, че удоволствието, което изпитва, когато вижда Одет, намира оправдание в естетическата му култура.  Той си казваше, че свързвайки Одет със своите мечти за щастие, всъщност не се примиряваше – както бе смятал досега – с нейната посредствена и несъвършена красота, но че тя отговаряше на неговия най-тънък художествен усет. Забравяше, че независимо от това Одет не беше напълно по вкуса му, защото вкусът му в това отношение винаги беше противоположен на естетическите му влечения. Думите "флорентинска творба" оказаха неоценима услуга на Суан. Като своеобразна титла те му позволиха да въведе образа на Одет в света на мечтите си, където тя не би имала достъп досега, като при това ѝ придаде известно благородство.

 

(…)

 

Той постави върху писмената си маса вместо снимката на Одет една репродукция на дъщерята на Йофор. Възхищаваше се на големите очи, нежното лице, несъвършената по всяка вероятност кожа, дивните къдрици, падащи край морните страни, и пренасяйки чертите, които досега бе намирал хубави от естетическо гледище, към представата за живата жена, ги преобразяваше във физически качества и се поздравяваше, че ги е намерил събрани в едно същество, което би могло да бъде негово. Смътната симпатия, която събужда у нас всеки шедьовър, се превъплъщаваше сега за него, след като познаваше модела от плът и кръв на дъщерята на Йофор, в желание, каквото тялото на Одет не събуждаше у него в самото начало. След като се любуваше дълго на творбата на Ботичели, той си спомняше своя жив Ботичели, който му се струваше все по-хубав, и притискайки до гърдите си репродукцията на Сейфора, си въобразяваше, че прегръща Одет.

 

Пруст, М. "По следите на изгубеното време". София: "Народна култура", 1984. Стр. 249-253. Превод: Лилия Сталева.

 

* Преводачът превежда имената на мадиамския свещеник Йотор като "Йофор", а на една от дъщерите му (съпругата на Мойсей) – Сепфора – като "Сейфора".

В раздел ЛЕКЦИИ (Изобразително изкуство) е поместено описание на стенните фрески в Сикстинската капела. Сепфора е изобразена в две от фреските от цикъла "Историята на Моисей" – "Пътят към Египет и обрязване на сина на Моисей" от Перуджино и "Изпитанията на Моисей" от Ботичели. Фрагментът от "Една любов на Суан" описва Сепфора от втората фреска (няколко епизода от житието на Моисей, представени в "Изход").

  • Facebook - Black Circle
  • Instagram - Black Circle
  • YouTube - Black Circle