Отивам у моя позната да учим заедно за изпит... Смотано момиче, обаче имаше книгите, нужни за изпита. Нито ми се киснеше в библиотека, нито имах пари да си ги купя, та с голяма неохота се помъкнах към Даша.

 

Тя бе голямо зубрило, живееше у своя леля (понякога лелята я изпращаше до университета), ходеше с книга-хербарий (книга, в която събираше изсъхнали цветя; носеше я винаги със себе си). И за мое голямо разочарование от целия курс се залепи точно за мен.

 

Сигурно щях да пропусна ученето заедно (въпреки книгите), ако лелята не ме бе уговорила да дойда с допълнението, че ще има вечеря.

 

Помъкнах се в студа към някакъв краен квартал, от метрото взех автобус, прехвърлих се на втори и когато най-сетне влязох в скапания им блок, разбрах, че съм забравила номера на квартирата. Блокът бе с 4 или 5 входа, всеки вход с по две крила, на етаж по 6 апартамента.

 

"Няма как да не познават лелята и Даша" - казах си аз. - "Толкова са застреляни и двете, че всеки би ги запомнил".

 

Оказа се, обаче, че това не са апартаменти, а комуналки. Сиреч: едно жилище е разделено на стаи и във всяка стая живее по едно семейство. Още в първия апартамент ми казаха, че стаите при тях са 18. И не, не познаваха нито такава леля, нито такава Даша.

 

Звънях от врата на врата. Повечето не познаваха съседите си по квартира, почнаха да се питат: "Тая, дето беше цяла седмица, тук ли живее или е на гости?"

 

Започна да ме обзема ужас, защото бе станало късно и единият от двата автобуса до метрото вече бе спрян. Градусите падаха, може би бе минус 15.

 

Започнах да звъня трескаво, тичах нагоре-надолу по етажите, питах и не дочаквах отговор... Почти нищо не виждах от сълзи и си казвах, че ако сега ми се размине, никога повече няма да съм използвачка. Мина ми през ум дори да се сприятеля с Даша, но се спрях до използвачеството.

​

 

Не помня точно как потече разговорът, аз бях доста трескава. Бях в коридора пред стаята на една старица, която ме бе довела до банята, за да си измия лицето. Въведе ме в малката си стая. Говореше нещо, даде ми чай и каза да легна на леглото, за да ме завие, защото зъзна. Ще остана тук, а утре ще търсим лелята и Даша.

 

Когато се събудих (може да бяха минали минути, а може и час), тя седеше на един стол до масата и гледаше черно-бял филм. Побутна към мен вечеря и ми даде знак да мълча: "Тихо! Виж, сега ще дойде жената с часовника".

​

 

***

Не намерих лелята и Даша. Някак взех изпита. Обещах на бабата да се върна някой ден... Не се върнах, уви.

 

А днес Лия Ахеджакова, която така обикнах заради бабата, става на 80.

​

​

Л. Боева

юли 2018 г.