Когато гледа филма за Мона Лиза, Светльо Овчаров (моят преподавател в НАТФИЗ, асистент тогава на Георги Дюлгеров) ми каза: "Хайде сега започни да правиш нормални филми с нормален екип, нормална техника и нормална реализация".

 

А други често са ме питали: "Мечтаеш за голямото кино, нали?". Дълго време чувствах, че не съответствам на "нормалното" правене на кино, на "голямото кино".

 

Правя почти всичко с трима-четирима души: тръгваме след идея, дълго я проучваме, весело и безгрижно пътуваме. Сетне сама пиша сценария, режисирам, снимам, монтирам. Искрено съжалявам, че не умея да се занимавам със звук, озвучаване и цветни корекции.​

 

Никак не ме вълнува друг тип правене на кино. Интересно ми е да редя кадрите като картини, да наблюдавам Ицко през обектива на камерата, да създаваме заедно нов свят.​

 

Ние заживяваме в нашите филми. Буквално. Наемаме се на работа някъде, да речем, за да можем да наблюдаваме, да снимаме. Във Венеция Ицко бе учител по цигулка: разлепихме обяви из Канареджо и дойдоха трима ученика; в Цюрих се нае като градинар на централните гробища (секторът на Джеймс Джойс); на остров Вулкано го взеха помощник-готвач на туристическо корабче; в Сан Франциско живяхме в хипи комуна – заплащахме с мои лекции пред юношеска аудитория... ​

 

Тук представяме част от нашите приключения. Форматът им е кино.

 

Лиза Боева