За "Лятото на Мона Лиза​"

Много обичам този филм. Много обичам да си спомням как го измислихме и сетне как го снимахме.

Проследихме пътя на глуповатия дърводелец Винченцо Перуджа - час по час, ден по ден, квартира по квартира. 


Той откачил "Мона Лиза" от пирона, на който висяла в зала "Каре", минал през парадния вход на Лувъра, отправил се към дома на свой приятел (за да му предаде за прерисуване картината и след няколко дена незабелязано да я върне), онзи не си бил вкъщи и Перуджа отнесъл портрета в своя мизерен апартамент, намиращ се до гробище (е, гробището е Пер Лашез, но все пак си е гробище). Било е неделя, средата на лятото и никой нищо нямало да разбере... Но ненадейно се вдигнала страшна шумотевица около тая картина и Перуджа нямало как да я върне. Продължил да ходи на работа в Лувъра, правил рамки и чукал пирони, а след месец се уволнил.

Мона Лиза стояла в паяженясал кухненски килер около две години. Сетне Перуджа я загърнал в парцал, положил я в двойното дъно на омачкан куфар и се отправил към Флоренция. Настанил се в най-мизерния хотел - "Тирополи Италия", до гарата. Било два дена преди Коледа. В местен вестник видял обява: "Изкупувам антикварни предмети, плащам веднага". Отишъл до магазина: "Колко ще ми платите за Мона Лиза?" Собственикът, който през ден купувал Мони Лизи, пирони от кръста на Спасителя и Аладинови лампи, казал добра цена и поискал да види картината. Взел и свой приятел - специалист по италиански Ренесанс (и директор на Уфици). 


Десет минути по-късно двамата знаели, че държат в ръцете си именно "Мона Лиза". Последвал арестът на Перуджа, съдът, медийната истерия...

Хотелът днес, разбира се, се казва "Джокондата". Ние наехме стаята на Перуджа, но управата много се учуди: "Никой не отсяда тук и водата не тече в банята, ще ви преместим". Но ние настоявахме. Стаята бе така мизерна, както през 1913 година: под скосен покрив, с прозорец към тухлена стена... Водата не течеше в крановете и ни дадоха ключове от друга стая, за да ползваме банята и тоалетната. Но на другия ден стаята се зае и ни предоставиха ключове от трета стая. Сетне и тя се зае. Всеки ден ни питаха: "Сигурни ли сте, че искате да ходите по халат през три етажа? Цената на стаята е същата като на останалите..."

След около седмица целият хотел се запълни (имаше някакво празненство в града). И тогава една от рецепционистките каза: "Моят съпруг е дърводелец в близката църква. Ще говоря с него да минавате през задния вход и да ползвате баните на работниците".


Църквата се оказа Санта Мария Новела. Опашките от туристи пред входа бяха километрични. Тук бяха работили Ботичели, Гирландайо, Мазачо, Учело, Вазари... А ние идвахме с четки за зъби и хавлии през рамо.

Чудесата, които ни се случваха, се дължаха на двама дърводелци. Нищо от преживяното не влезе във филма: нито хотелската стая, нито стенописите на Учело. Но усещането за чудо го има, вярвам, във филма.

 

​Л. Боева

април 2018 г.

  • Facebook - Black Circle
  • Instagram - Black Circle
  • YouTube - Black Circle