top of page
Spirited-Away-Hayao-Miyazaki-Studio-Ghibli-movie-still-2001.webp

Миядзаки преди "Момчето и чаплата"

от Лиза Боева

4/2/2023

През 2023 г. Хаяо Миядзаки представи своя последен филм: "Момчето и чаплата" (отличен със "Златен глобус" и "Оскар"). Но ето няколко думи за пътя на Миядзаки преди "Момчето и чаплата".

Дългогодишен сътрудник на Миядзаки е Исао Такахата (починал през 2018 г.): от началото на 70-те години двамата се опитват да се споразумеят с различни автори на детски книги, за да създадат анимационни филми по техните творби. Ала все безуспешно. Дори заминават за Швеция, срещат се с Астрид Линдгрен, правят снимки из страната, които да използват сетне в работата си (желанието им е да създадат филм по "Пипи Дългото чорапче"). От 1979 г. Миядзаки започва да пише сам сценарии за своите филми и нататък следва легендарната история на анимето – съвместно с Такахата създават студио "Гибли".

Ако не познавате киното на японския майстор, моят съвет е да изгледате първо "Отнесена от духовете". Тук (както и в други творби на режисьора) е поставена темата за самостоятелността на децата: върху крехките плещи на Тихиро пада задачата да спаси своите родители (превърнали се в свине заради непомерната си лакомия и недалновидност) и да върне всички тях назад в реалността. Малкото момиче успява – казва ни Миядзаки – да се справи с огромния товар, поднесен ѝ е от съдбата: от една страна, защото е самостоятелна (мисли и действа самостоятелно); от друга – защото детският ѝ поглед е наивен, доверчив – Тихиро вярва в чудесата.

Плакатът на филма изобразява свитата от страх Тихиро, а на стената зад нея – огромна фреска с изображения на магически същества. Главната героиня от фреската отново е Тихиро: ръката ѝ е нарисувана така, сякаш глади по главата приведеното изплашено момиче. Не вълшебство, не: самото дете се защитава от света на възрастните.

Миядзаки не използва 3D: неговите филми са не набор от бляскави технологични атракциони, а детайлно нарисувани на ръка мащабни приказки. Светът, който се разгръща пред нас, е така плътен, така интересен, че само детайлите на втори план можем да разглеждаме (на стопкадър, като картина) с часове.

За разлика от други гении на японското кино (Куросава, Китано), съотечествениците не мислят Миядзаки като автор, който работи за чуждата публика (американска и европейска); за японците творчеството на Миядзаки е национално достояние дори когато действието в неговите филми се разгръща в Европа (както е в "Доставките на Кики" или в "Порко Росо"). "Отнесена от духовете" (както "Моят съсед Тоторо" и "Принцеса Мононоке") ни потапя в древната японска религия шинтоизъм, чийто морален кодекс следва традициите на конфуцианството.

 

Макар приказките на Миядзаки да са предназначени за деца (и възрастни), главните герои във филмите му невинаги са деца: това могат да бъдат юноши ("Доставките на Кики" или "Лапута: Замъкът в небето"), възрастни ("Принцеса Мононоке" и "Порко Росо") или старци ("Подвижният замък на Хоул"). Възниква странен парадокс: киното на Миядзаки е понятно на децата и същевременно филмите му не могат да бъдат напълно разтълкувани и обяснени дори от видни професори японисти.

 

Няколко пъти наричам творбите на Миядзаки "приказки", защото за мен чудото, невероятното, приказното е най-занимателното в тези истории. Ала в киното на Миядзаки типичното за приказките разделение между добро и зло отсъства: ние трудно можем да открием в неговите филми отрицателни персонажи (има такива, разбира се, като правителствения агент Муска в "Лапута: Замъкът от небето", но те са рядкост). Персонажите на Миядзаки са сложни, разностранни. Той рисува всеки един от тях, детайлно измисля многослойните им характери: в музея "Гибли" (както и на изложби из цял свят) можете да видите подробните разкадровки към филмите, албуми със зарисовки и скечове. Ала това не трябва да ви заблуждава: Миядзаки работи с огромен щат от сътрудници – художници аниматори.

От началото на 80-те години с Миядзаки работи и един от най-великите съвременни филмови композитори – Джо Хисаиши (създал музика и за най-прославените филми на Такеши Китано). В Япония саундтраковете към анимациите на Миядзаки са бестселъри, отделни песни оглавяват музикалните класации, а цените на билетите за концертите (когато диригент е самият Хисаиши) достигат колосални суми.

И така, ако сте послушали моя съвет и сте се запознали с филма "Отнесена от духове", можете да продължите нататък с "Поньо от скалата край морето" (2008 г.): това за мен е най-красивият филм, създаден от "Гибли". Идеята за Поньо, както разказва самият Миядзаки, е дошла от приказката Малката русалка на Андерсен: във филма на Миядзаки се разказва за малката Брунхилде (рибка), която живее заедно с баща си Фуджимото (магьосник). Самотното дете Сосуке намира един ден Брунхилде (дава ѝ името Поньо), Брунхилде се превръща в момиченце и двамата силно се сприятеляват. Времето им минава в игри и веселие: Брунхилде е така щастлива, че не иска повече да бъде рибка. Старият магьосник Фуджимото силно се натъжава и прави всичко възможно да върне дъщеричката си в морските дълбини.

Брунхилдe, разбира се, е името на валкирия от германо-скандинавските митове за нибелунгите: историята на Сосуке и Брунхилде преповтаря легендарната история за наказаната за своето свободолюбие Брунхилде и безстрашния Зигфрид.

Миядзаки е убеден феминист: неговите героини (като волната Брунхилде) са силни и независими, притежават магически сили ("Доставките на Кики", "Лапута: Замъкът в небето", "Поньо от скалата край морето"), спасяват света ("Наусика от долината на вятъра"). Навярно най-харизматичният персонаж от мъжки пол при Миядзаки е Марко ("Порко Росо") – опитният пилот от Първата световна война, превърнат в прасе.

 

Третият филм, с който ми се струва, че би било удачно запознанството с киното на Миядзаки, е последната му творба – "Вятърът се надига". При представянето на филма в програмата на Венецианския кинофестивал режисьорът съобщава, че се оттегля от киното (ала само след година става ясно, че Миядзаки работи над нова анимация).

 

Сюжетът на филма е базиран върху автобиографичната повест на Тацуо Хори от 1937 г. (от своя страна, текстът на японския писател стъпва върху мотиви от романа на Томас Ман "Вълшебната планина"). Главният герой на историята на Миядзаки първо ни е представен като малко момче: неговата главна мечта е да бъде пилот на самолет, ала тази мечта е нереална – той не вижда добре. В съня му се появява великият италиански авиоконструктор Капрони и нататък момчето знае: ще стане авиоконструктор!  

Ако се замислим, филмите на Миядзаки са истинска енциклопедия на полетите: ракети ("Конан – момчето от бъдещето"), планери ("Наусика: От долината на вятъра"), летящи кораби ("Лапута: Замъкът в небето"), хидроплани ("Парко Росо"), вещерски метли ("Доставките на Кики"), летящи дракони ("Отнесена от духовете"), превръщение в птица ("Подвижният замък на Хоул") и тъй нататък.

 

Можем с лекота да си обясним интереса към технологията и летящите апарати у Миядзаки – неговите баща и чичо са били конструктори на самолети; самият Хаяо мечтае да бъде инженер (ала избира анимацията – най-удачния и красив начин за реене във всяко пространство – и реално, и нереално).

"Вятърът се надига" започва отново с полет: полет насън. Виждаме отвисоко идиличния пейзаж на стара Япония. Младият Икар се издига все по-високо, към слънцето, ала изведнъж небето прорязва военен бомбардировач… Личната история на малкия човек се сблъсква със сценария на Голямата история. Заглавието на филма ни препраща към мисълта на Дайгу Рьокан (1758 - 1831) - един от най-важните философи от японския дзенбудизъм: "Даже когато на Земята цари безветрие, великите ветрове се вихрят високо в небесата и техният вихър ни влияе". 

 

От друга страна, заглавието е цитат от знаменитото стихотворение на Пол Валери "Морското гробище" – последният стих гласи:

                Да се живее трябва!… Вятър се надига

                и в миг разтваря и затваря мойта книга,

                на прах в скалите става дръзката вълна!

                Литнете, страници, изпълнени с омая!

                Вдигнете се, вълни! Разбийте вие тая

                спокойна стряха със кълвящи в мир платна.

                                                  (прев. Пенчо Симов)

За мен особено вълнуваща във филма е любовната линия: несъмнено тук влиянието е както от "Вълшебната планина" на Томас Ман (самият Тацуо Хори боледува от туберкулоза), така и от "По следите на изгубеното време" на Пруст (имам предвид конкретно "Запленен от момичетата в цвят"). Узнал, че Наоко е смъртноболна, Хорикоси ѝ прави предложение за женитба: той е наивник, идеалист, който няма нито средства, нито понятие  как са осигури минимална прехрана за семейството, нито как да се грижи за умиращата си съпруга. Бъдещето за него е прекрасно – той живее в своите мечти, а там няма място за смърт и забвение. Ето защо Наоко решава да не умира в общата им спалня: тя се облича и напуска дома им без следа. В паметта и мечтите на Хорикоси тя ще остане завинаги млада, завинаги прекрасна халюцинация на своя съпруг фантазьор. Това "разтваряне" на героинята във времето и пространството несъмнено напомнят "изчезващата Албертина" в "Запленен от момичетата в цвят".

spirited-away-md-web.jpg

Плакатът на "Отнесена от духове"

bottom of page