Около два месеца бях гид към музея на писателя N. Двуетажна красива къща; вторият етаж бе зает от редакцията на вестник, самият музей (N) бе сместен на партера.

​

Беше в края на 90-те, в края на зимата – мизерно и мрачно време. В музея бяхме само трима: портиер, касиерка (по съвместителство и чистачка) и аз. Дирекцията бе на друго място (най-вероятно отоплено).

​

Посетили почти нямаше през тези дни. Температурата вече седмица беше минус 20, вятърът метеше хората от улиците. Портиерът се запи, касиерката/чистачка се разболя и аз останах съвсем сама.

​

Входът на редакцията бе от другата страна на къщата, така че не виждах никого с дни.

​​
По едно време се появи едноок върлинест човек, който методично обходи целия музей и изслуша пълна версия на моето каканижене. На следващия ден дойде пак, сетне пак и пак... Вече не го развеждах, той сам обикаляше и се втренчваше с едното си око в експонатите.

 

Много се боях от него. Беше същински исполин. Никога не ме заговори (дори не поглеждаше към мен), не си водеше записки, просто зяпаше наоколо. На няколко пъти ми помогна да изрина снега пред входа. Бе прилично бедно облечен. Нямах понятие нито кой е, нито какво работи (идваше по различно време всеки ден). Тургеневски Герасим...

​​
Беше бандитско време. Един ден (случи се исполинът да е там) дойдоха пияни буйни младежи. Да се стоплят - така казаха. Нахълтаха в салона и започнаха да се кривят напред-назад. Приличаха на бандата от "Портокал с часовников...", но без карнавалните костюми и палките.

​

Най-отраканият се засили да седне върху една от витрините и тогава едноокият удари главата му в стъклото. Шурна кръв, младежът се разпищя, другарите му хукнаха навън, настана страховита глъч.

​​
Очаквах да се върнат, но никой не дойде.
Отидох в милицията, а на следващия ден музеят бе затворен.

​

След около седмица ме повикаха при директорите на музея. Защо не съм казала, че портиерът не е на работа тази ден? Защо не съм казала, че касиерката я няма? Защо не съм заключила вратата пред злоумишленици? Защо съм допуснала побой в музея? И най-вече: защо липсва предмет от колекцията?

​

Не очаквах похвала за мъжко поведение, разбира се. Но цялата тая тирада... И какъв предмет? Как изчезнал?

​

Оказа се, че от счупената витрина липсва бронзова подставка за книги (от тия, дето държат страниците разтворени).

​

След време разбрах, че чиновниците са решили, че пияните младежи са влезли с взлом, за да откраднат бронзовата светиня. И случаят приключи.

​​
Когато отидох да си събирам нещата от музея (не, не ме уволниха, но предстоеше сесия), видях в салона Герасим. Понеже в главата ми той си беше тургеневският герой, така и се обърнах към него:

– Герасим, върни подставката.

​

Това бе единственият път, когато го заговорих. Той дълго ме гледаше и тогава си помислих, че е глухоням. Вече си тръгвах, когато каза:

– Добре, ще я дам.

​

***

​​
Изминаха 12 или 15 години. Аз поскитах по света и при едно от идванията ми в София трябваше за някакъв проект да регистрирам на мое име фирма. Имена, адрес... всичко имаше в регистъра, а той бе публичен и изложен в нета (както май е и сега).

​

И един ден получих по пощата пакет. С кратко писмо: Герасим обясняваше как е открил адреса ми (чрез фирмата) и ми изпраща подставката. Подставката за книги на великия N. Нищо, че само като дете е живял в този дом, все пак може би е разлиствал албуми върху нея...

​​​

Дали я върнах в музея? Не. Изгубих я. Някъде съм я забутала при едно от многото премествания. Надявам се да не се появи никога, защото ще се наложи да я връщам. А така все се надявам, че ще изкочи отнякъде, заедно с онзи живот тогава...​