Моята леля Димка работеше в магазин на летището във Варна. Веднъж донесе у дома стотина прозрачни самозалепящи се плика и етикети за надписване на цени (в ония години това бе невиждан лукс; стоките – от сирене до ботуши – се увиваха в кафеникава амбалажна хартия).

​

Реших, че в тия пликове ще продавам липов цвят. Бях го събирала от огромното дърво (по-високо от къщата) в двора на нашата планинска вила. И ето, един ден след училище (бях в четвърти клас) понесох своята продукция в два леки, но обемисти сака към най-близкия до дома на нашите пазар – "Иван Вазов". Имаше много незаети сергии, аз избрах една сравнително чиста, подредих си красотите и седнах на сгъваемо рибарско столче да чакам.

​

Сергията бе до спирката (на колелото на единицата) и когато се изсипа от трамвая огромна маса народ (бе в края на работния ден), над моите прозрачни пликове се стекоха сума ти хора. За десетина минути всичко, което бях подредила пред себе си, изчезна в пазарските им торби. Когато дойде следващият трамвай, това се повтори.

​

Аз стоях ошашавена пред празната сергия и не исках да изваждам нови пликове. Бях се катерила по стръмния навес над камината, за да достигна високите клони, бях отбирала цвят по цвят липата, бях броила и редила стръкчетата в красивите найлони… И изведнъж всичко това просто изчезва…

​

Мина следващият поток от хора, а аз все така висях пред празната сергия. Появи се баща ми – дошъл да ме прибере. Взе столчето и двете чанти и тръгнахме към къщи. Видял умърлушения ми вид отдалеч, той ведро боботеше нещо, за да ме развесели. По някое време деликатно подметна: "Ако искаш да купи някой нещо от теб, добре е да види какво продаваш. Стои ли в чантите, няма как да разбере човек…"

​

"Той ме мисли за идиот!" – рекох си аз и ми стана най-сетне весело.

​

У дома си наредих пликовете в красиви редици на перваза. Не давах никому да пие от тоя чай, разбира се. След време открих, че са се навъдили мушици, цветовете са мухлясали, а един ден майка ми всичко изхвърли.

​

***
И ето, трийсет години по-късно отново излагам своята стока. Само от един ден продавам каквото продавам, а вече на три пъти ми иде да си събера такъмите. Спира ме мисълта за многото хора, с които сме създали всичко това.

​

И все пак от вчера си мечтая как ще наредя на невидимо място събраното от мен и ще каня по двама-трима на чай. Тоя чай, разбира се, ще се пие единствено както аз кажа: на малки глътки, бавно, без подсладители, с трепет и възхищение…