Вече два месеца живеех в Париж и не исках да се връщам в София. Бях там с един художник, който имаше право на ателие в Сите дез' ар, но когато времето за тръгване наближи, аз не бях готова.
 
Ходих от време на време в книжарницата на Джордж Уитман "Шекспир и компания", слушах поетичните четения или просто висях там и зяпах наоколо.
 
Видях, че настаняват поетите-гости в къщата и се осмелих да попитам дали мога да живея и аз там временно. В замяна предложих да работя в книжарницата (тя е англоезична, така че можех да се справя с езика).
 
За мое огромно удивление момичето, което заговорих, ми отвърна: "Да, защо не! Никой досега не е питал подобно нещо, но пък защо не, защо не..."
 
Оказа се, че това е дъщерята на самия Уитман - Силвия (кръстена на Силвия Бийч, разбира се). На моята възраст някъде или малко по-малка. Уговорихме се веднага да се нанеса, дори изпрати едно от момчетата от касата да ми донесе багажа.

 

***
В стаята ми имаше легло, мивка, стол и ракла. Беше тясна, дълга и тъмна, но с най-прекрасната гледка в цял Париж: Нотр Дам.
 
Работата ми се състоеше в следното: да помагам на посетителите на втория етаж да си намерят книга за прочит. Помещенията приличаха на дом на мърляв книгоман, така че имаше някаква (минимална) полза от мен.
 
Трябваше да съм там само вечер, от 8 нататък, докато затворят. Целите ми дни бяха съвсем свободни.
 
Към 10 вечерта се случваха големи събирания на моя втори етаж. Тук имаше пиано, а една от залите е просторна и побира много народ. Често песните продължаваха до зори.
 
За мен бе най-лесно: единствената врата от етажа водеше към моята стая. И аз можех да лягам когато се уморя и сетне отново да се присъединявам към празненството...

 

***
Безкрайният празник продължи за мен седем месеца. Едни от най-веселите и смислени дни в моя тогавашен живот.
 
И колкото и да е странно, знам защо имах щастието да ги преживея: защото нямах страх.
 
Не се боях, че ще остана сама. Не се боях, че ще ми откажат. Не се боях, че няма да се справя. Морето ми бе до колене и всичко бе много лесно.
 
Сега дори не би ми хрумнало да попитам дали мога да остана да живея в една от най-легендарните парижки къщи...
 
Уви, не би ми хрумнало даже.