Дни на учение

Amedeo_Modigliani_025.png

Имах пет свободни дни и от Италия заминах с влак за Париж. Чаках тази среща от години и така се престарах, че обърках линии, спирки и вагони.

Пристигнах най-сетне: недоспала, недояла, недоволна. Дните ми се бяха стопили и разполагах с една вечер. Влакът наобратно потегляше в полунощ. Валеше проливно и всичките ми набелязани маршрути отиваха по дяволите (книжарницата на Силвия Бийч, домът на Гертруда Стайн, хотелът на битниците...) Реших да прекарам своята единствена вечер в Париж в операта, на сухо. Купих билет от шарлатаните на входа. Дадох всичките си франкове и бях убедена, че ще седя на първия ред или в някоя ложа.

 

***

Влизали ли сте в Пале Гарние? Строга симетрия, утилитарни пространства, позлатени декорации, изящни колонади, тежки кристални полилеи...

 

***

Моето място се оказа не точно на първия ред. И на втория не. Не бе дори на партера. И в ложите не. Разпоредителката ме заведе в дъното на последния балкон. Креслото ми бе над сцената, обърнато наполовина към полукръглата зала. Виждах единствено част от завесата и публиката.

 

***

Пеенето ме унесе и съм заспала. Стресна ме удар на чинели. Прожектор огряваше зрителите пред мен. Гледах лъча, който се насочи към тавана и освети някакво магаре. Реших, че ми се привижда.

​Когато след време отворих очи, яркият лъч отново се стелеше по тавана и различих розова кокошка. Сетне всичко потъна в тъмнина, но аз вече не мигах: чаках прожекторът да се насочи нагоре. И когато бегло премина светлината, видях крилата жена. Сетне още странни фигури...

​Бях сигурна: полудявам. Главата ми забуча, обзе ме страх, който до този момент не познавах.

Мислех за себе си с някаква особена жал: нямах 17 години, а вече със замъглен мозък...

 

***

Когато най-сетне представлението завърши, в залата светна. Някои от публиката защракаха с фотоапарати, снимаха наоколо, но най-вече към тавана.

​Вдигнах очи: там, сред позлатените барокови извивки, покрай кристалния полилей се мъдреха розови кокошки, хора с криле, сини овце...

​Така открих за себе си Марк Шагал. По най-трудния начин.

 

***

И когато чуя някой арогантен студент да казва: "Че за какво ми е да уча за изкуството?!", аз имам от години готов отговор: "За да не полудееш..."