Вече бях актьор в театър "София" (след шестте години в "Сатиричния"), вече бях се показвал по телевизията, бях играл във филми. Возех се всеки ден на трамвай номер 3 от Женския пазар до канала, пресичащ булевард "Вл. Заимов" (сега "Янко Сакъзов").

​

И няколко  пъти се беше случило трамвай изведнъж да спре по средата между две спирки и ватманът да ми прави знак с ръка от мястото си (все едно "Качвай се, заради теб спирам!"). Защото ме е видял как тичам към спирката. Качвах се и започваше разговор. Един път ватманът се оказа писател, научих подробности за написаното от него.

​

Разглезен от такива жестове, взех да си позволявам сам да пробвам дали не мога да спра трамвай. Вглеждах се във ватмана или ватманката, застанал близо до релсите, и правех запитваща физиономия. Да, понякога спираха и аз се качвах.

​

Веднъж пак закъснявах за работа. Аз често закъснявах, но този път беше прекалено. Бяхме длъжни да сме в театъра един час преди представление. А до началото оставаха 5-6 минути. Изчислих, че със скоростта, с която пътуваме, няма да стигна за вдигането на завесата (гримирането се отменяше, а обличането на костюма можеше да стане и по пътя от гримьорната до сцената). Возех се до ватманката (този трамвай беше от старите, те нямаха кабина с врата за водача). Пресрамих се и казах тихичко: "Другарко, (такова беше тогава официалното обръщение) аз съм актьор и закъснявам за представление. Няма ли възможност да карате малко по-бързо?". "Е сега да катастрофирам заради вас ли!?"- отвърна. Но засили, така ми се стори.

Веднъж (беше ранна зима) си разхождах кучето. На площад "Възраждане" съвсем не на спирката спря трамвай, отвори се най-предният прозорец и ватманката ме покани да се кача. "Аз съм с куче" – казах (тогава не позволяваха кучета в трамваите). "Нищо, – отговори тя – с кучето". И отвори автоматичната врата. И с кучето, а то беше 30-килограмов рунтав черен кралски пудел, се набутахме в нейната кабина. Там беше тясно, топло и тръгна разговор за какво ли не. Тя разпитва, аз разпитвам. Возихме се с Роко (името на кучето) до крайната спирка и после обратно. Спря пред нас. Видя къде живея.

​

Същата зима съвсем случайно на същото място същата ватманка пак спря трамвая си. Този път бях без кучето. Докато караше, ми разказа идеята си: тя е станала в трамвайното депо секретарка на комсомола (единственият младежки съюз в България тогава) и е решила на 1 януари (Нова година!) рано сутринта да изненада ватманите, тръгващи по маршрутите си: да ги изпратим с нея за първия им работен ден с хляб и сол и всеки да получи от мен лично календарче с мой подпис. 

​

На 1 януари в 4 часа сутринта бях при портала на депото. Тя държеше пита хляб, увита в кърпа с шевици и гаванка сол. До нас стоеше помощничката ѝ с тесте календарчета-тефтерчета в ръце. Трамваите един след друг излизаха от своите леговища, линиите им се съединяваха, спираха до нас, ватманите слизаха, отчупваха си от хляба, топваха в сол хапката, лапваха я и дъвчейки, чакаха аз да напиша нещо специално (запитвах ги кой как се казва) на първата страница на тефтерчето-календарче подарък от комсомола. Не усетих някой от тях да знае кой съм и да разбира защо точно аз се подписвам. Усмихваха се в леко недоумение ("Това па какво е сега?"). Помня беше студено, духаше силен вятър. Минаха доста трамваи.  

​

Седмица по-късно на вратата вкъщи се позвъни. Беше ватманката. Носеше красиво опакована кутия. "Нашият подарък за теб… но нямам време за повече обяснения… вътре е написано всичко… спряла съм долу…". И бегом се спусна по стълбите. Отидох на прозореца. Той гледа към малкия площад, на който се разделят двата широки булеварда "Ботев" и "Ст. Стамболов". И по двата тогава вървяха трамвайни линии. Видях един трамвай, спрял по средата на площада. Беше пълен. Тя се качи и потегли.  

​

Не мина много време и пак един трамвай спря посред булеварда, докато вървях по тротоара. Пак беше ватманка. Стори ми се, че е същата. "Не, – каза ми като се качих и тръгнахме – ние сме сестри. Често ни бъркат, но тя кара по линията на четворката, а аз – по линията на десетицата".