top of page

Неочакван поглед

рубрика на критически статии, анализи и рецензии

ISSN 3033-0726

За премиерния спектакъл на балет Арабеск BarrocoLife "Съвършеното несъвършенство" в Музикалния театър "Стефан Македонски"

​

от Лиза Боева

4/11/2025

Четирите-годишни1-.jpg

Текстът е отпечатан в сп. Култура

От балет, от съвременен балет никак не разбирам – не мога да направя хореографски или музикален анализ на видяното, не боравя с нужните професионални термини и понятия. Моят поглед е през изобразителното изкуство, литературата и киното, моите аналогии най-вероятно са далечни на заложеното в спектакъла. И все пак, ето разбридани мисли – видяното истински ме развълнува, накара ме да мисля: защо е у мен тази силна емоция? Защо (ето, изминали са няколко дена от премиерата) аз все още преживявам?

​

"BarrocoLife – Съвършеното несъвършенство" се състои от две миниатюри. Първата е дело на хореографката Анна Донева, тук (както разбирам от сайта на "Арабеск") участва целият балетен състав. Звучат "Четирите годишни времена" на Вивалди: съхранена е структурата на цикъла – сменящите се сезони отразяват различни състояния (на природата, на човека, на човешките взаимоотношения).

​

Четирите концерта на Вивалди са създадени за солираща цигулка и оркестър: в хореографията на Анна Донева солиращите партии преливат – ту един, ту друг балетист заема лидираща позиция, ала сетне се слива отново в общия поток. Ала има нещо повече: Вивалди не просто композира музиката, той иска да създаде цялостен поетично-музикален образ на природата и човека. Ето защо той съчинява към всяка една от частите четири сонета – не просто описание на онова, което музиката разказва, а допълващи, обогатяващи, украсяващи истории. За Вивалди "Годишните времена" – това е цялостен богат образ, чиято основа е музиката; сетне – поезия и ето: съвсем логично, в духа на самото произведение, следва танц. Т.е. композиторът е вложил в творбата си идеята за разгърнат мултидисциплинарен прочит, за взаимно обогатяване на изкуствата.

​

Хореографията на Анна Донева (въпреки съвременните одежди и цветовете на фона) работи без съмнение в логиката на бароковата живопис: образите носят подчертана експресивност. В картините от епохата на Ренесанса лицата са спокойни, жестовете – обрани; барокът, напротив: утрира всяко движение. Как се постига това ли? Предимно чрез композиционни прийоми – асиметрия, контрасти на светлина и сянка, постоянно усещане за нестабилност и подвижност на формите в пространството. В балетната миниатюра виждаме именно тази барокова особеност: максимална експресия. Подобно на картина на Пусен (например от цикъла "Годишните времена"): драма, движение, театралност, чувственост – тук всичко е вплетено в едно, за да създаде у зрителя общо усещане за опиянение, за вихър от емоции. Анна Донева подчинява хореографията на своя спектакъл на изключително въздействащи композиции: балетистите изграждат с телата си сложни фигури, които изведнъж (съобразно музиката на Вивалди) сякаш замръзват. Превръщат се в скулптури, подобно преплетените персонажи на Бернини. Например изваяните от мрамор Аполон и Дафне: тук Бернини хем разказва конкретна история (сюжетът е представен в Метаморфозите на Овидий), хем развива дълбока философска идея (алегорията за пътя, по който трябва да поеме младият човек – пътят на действието или на съзерцанието), хем смесва по несъвместим начин материи (от мрамора, който е човешката плът на Дафне, прораства дърво), хем обединява, онова, което не може да се обедини: танц, вихър, движение и застинала маса, камък.

​

​

​

​

​

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

​​

​

.0.jpg

Бернини, Аполон и Дафне (ок. 1625)

 

 

Във втората миниатюра – "Сянката на твоите криле" – звучи музика от трима велики композитори от късния барок:  Йохан Себастиан Бах, Хендел и Жан-Филип Рамо. Бах създава полифонични катедрали от звук, Хендел – театрално-драматична и тържествена грандиозност, а Рамо е особено декоративен. Четирима балетисти под хореографията на Мила Искърова подемат под тази музика игра с пространството и времето.

 

Но тук се появява още един мотив, нов за цялото представление: особено чувство за хумор. То е изразено в образа на ангела с малки криле, който в преминава през сцената няколко пъти, заигравайки се с танцуващите. Сякаш те са статуи, произведения на изкуството, от които трябва да избърше праха: ето защо ангелът развява пръчка с пера. Дрехата на ангела – това е испански фърдингейл: права конструкция с обръчи, която оформя полата като конус. В епохата на ранния барок подобно облекло е характерно за светските дами, но не и от религиозните: ето защо е смешно – божественият пратеник, ангелът, се е наконтил като жена от висшето общество. Но над конструкцията от обръчи няма корсет: торсът на ангела е гол, тялото е свободно да се извива, криви, гърчи.

 

Този насмешлив ангел, измислен от хореографката Мила Искърова, ми напомня шекспировият Пък (Робин Добродушния дух) от "Сън в лятна нощ": той е забавен и остроумен, но не е олицетворение на глупостта, а на играта, на театралната игра. Шекспировият Пък е пакостник: обърква вълшебната отвара така, че разбърква двойките влюбени, предизвиква комичен хаос. Неговата забава освобождава и участници, и зрители от сериозността на мирозданието (в превод на Валери Петров):

                  Ако ние, сенки леки,

                  сме дотегнали на всеки,

                  помислете, че сте спали,

                  ний додето сме играли.

 

Шекспировият герой идва с метличка в ръка – неговата магия включва почистване от прахоляк и мръсотия, ала всъщност той прогонва мъртвата тишина и застоя; той е символ на шегата, която побеждава страха, на смехът, който надвива забравата и дори смъртта. Ето фрагмент от монолога на Пък, изречен в полунощ, в часа на феите и духовете (отново – в превод на Валери Петров):

               Свети в мрака дънер сух,           

               час на мъртвите настава           

               и тълпят се дух до дух           

               по църковната морава.           

               Но туй час е и за нас,           

               леко войнство на Хеката,           

               и затуй съм пратен аз           

               тук с метличка във ръката.           

               Бягай, прах, от този дом!           

               Вън от него, мише племе!           

               Всяка стая светва, щом           

               Пък със нея се заеме!

 

Без съмнение хуморът, извитото тяло, лекотата на ангелът в представлението "Сянката на твоите криле" напомня усмихнатия амур от картината на Караваджо "Любовта побеждава" всичко от 1601 г. (названието е цитат от "Еклоги" на Вергилий: "Любовта побеждава всичко; нека и ние ѝ се подчиним").

жяа.jpg

Караваджо, Amor Vincit Omnia (ок. 1601)

 

Този ангел с малки крилца и огромна пола ми прилича още на персонаж от филма на Питър Грийнауей "Готвачът, крадецът, неговата жена и нейният любовник" (1989): една от най-загадъчните и поетични фигури тук. Момчето при Грийнауей е кухненски помощник: то пее тъжни, почти литургични песни (музиката е на Майкъл Наймън, темата на момчето се нарича Memorial). Режисьорът използва образа му като контрапункт: от една страна е вулгарният, груб свят на Албърт Спика (крадецът), хранещите се лакомници в ресторанта (масивни, подчертано телесни), от друга – този ангел без ореол с висок, чист, ясен глас (момчешки сопран).

 

В епохата на барока когато ангелът е изобразяван в малки криле, то това не е образ на могъщ небесен войн, а на чист дух, амур. Това е божествено присъствие, което не се нуждае от реализъм; символизира игрива невинност и непосредственост, а не сила. Както е във фреската на Пиетро да Кортона "Триумфът на Божественото Провидение" (ок. 1635).

 

***

 

Толкова много изписах, а не казах и дума за балетистите, за хореографите – това е, защото не разбирам от тяхното велико изкуство. Ала ето, че спектакълът BarrocoLife – Съвършеното несъвършенство ме вълнува: защото тук (според мен) са уловени и по блестящ начин представени така интересните, дълбоки бароковите парадокси.

назад

bottom of page