Няма как текстът, който напиша за 11-то издание на кино-литературният фестивал CineLibri да не бъде пристрастен: от няколко години участвам под някаква форма - като лектор (говорих за Данте в годината на неговия 700-годишен юбилей), като режисьор (с филма за "Уилям Шекспир: най-известният човек, който никога не е съществувал"), а сега и като жури на документалната програма.

Има и друго: силно ме вълнуват екранизациите, дори написах монография, посветена на "Метаморфозата" на Кафка и евентуалното осмисляне на този текст със средствата на киното.

 

И ето моя силно пристрастен очерк за CineLibri 2025 – навярно най-яркият фестивал в културния живот на столицата (че и на страната – отделни филми се представят в различни градове; има възможност за гледане и онлайн на платформата Nettera TV+).

​

Без съмнение най-ярката част от фестивала е присъствието на звездните гости: Силви Вартан, Агнешка Холанд, Клаес Бенг, Атон Сумаш, Тоня Сотиропулу и Сергей Лозница.

​

За мен бе огромна чест да бъда част от жури (съвместно с Татяна Пандурска и Димитър Коцев-Шошо), което определи наградата за документален филм да бъде връчена на Лозница за "Естествена история на разрушението". Заглавието е заимствано от есето на немския писател Винфрид Георг Зебалд "Войната във въздуха и литературата", 1999 г. По-точно това е запис на лекция на Зебалд, изнесена в Цюрих, която започва така: "Днес е изключително трудно да си съставим дори бегла, донякъде задоволителна представа за мащаба на унищожението на германските градове, случило се в последните години на Втората световна война — и още по-трудно е да размишляваме за кошмара, свързан с това унищожение. Разбира се, от "Прегледите на стратегическите бомбардировки" на съюзниците, от данните на Федералната статистическа служба и други официални източници следва, че само британските военновъздушни сили, извършвайки 400 000 полета, са хвърлили над вражеската територия един милион тона бомби; че от 131 града, подложени еднократно или многократно на бомбардировки, някои са били почти напълно разрушени; че в Германия жертвите на въздушната война са около 600 000 цивилни лица; че са били унищожени три и половина милиона жилища; че в края на войната седем и половина милиона души са останали без покрив над главата".

 

Зебалд обобщава: "Ако не се броят изявленията на нацистката преса и радиото, които непрестанно повтаряли за садистки терористични нападения и варварски въздушни гангстери, почти никой не се е осмелявал дори рядко да изрази недоволство от дългогодишната разрушителна кампания на съюзниците".

​

Темата за бомбардировките на германските градове от британската и американската авиация по време на Втората световна война – това, твърди Зебалд, е тема-табу в европейското изкуство. Планомерното и напълно неоправдано унищожение на мирното население се случва с мълчаливото съгласие на съюзническите страни, а и на целия останал свят. Странно, но тази трагедия до ден днешен, оказва се, не е осмислена в изкуството на Европа. В Америка – да, достатъчно е да си спомним превърналите се в класика книги като "Кланица номер 5" на Кърт Вонегът или "Параграф 22" На Джоузеф Хелър. Но европейското изкуство мълчи. До филма на Сергей Лозница "Естествена история на разрушението". 

 

Тук не звучи задкадров текст, филмът е съставен единствено от архивни кадри, озвучени по крайно въздействащ начин (тук Лозница работи съвместно със звукорежисьора Владимир Головницки): звучат гласове, звуци, музика от епохата. Филмът започва с панорамен вид над идиличния живот на немците, които бързат за работа, срещат се с приятели, играят с децата си… Свастиките са на заден план, почти не се забелязват. Спокойното битие е разположено сред средновековни храмове, християнски статуи, готически кули. И сетне – почти като празнични фойерверки – започват да се сипят бомби. Тези кадри изглеждат сюрреалистично: подобни красиви цветя, разцъфнали в небето, експлозиите са ярки, ослепителни. Изумително зрелище, в което зрителят се вглежда потресен.

​

А сетне се спускаме на земята: сред горящите сгради, сред телата на деца и възрастни, сред разрушените статуи… Сред развалините плачещата Мария Магдалина гледа на разпънатия Христос, паднал сред развалините на храма. Звучи операта на Вагнер "Нюрнбергските майстори певци": музиката е в противовес с трагедията – това е комедийна опера (необичайна за творчеството на композитора). А сетне Лозница противопоставя на този насмешлив Вагнер (тук – под диригентството на Вилхелм Фуртвенглер) на тревожна музика, създадена от композитора на филма Кристиан Фербек.

​

Оправдани ли са тези бомбардировки, които убиват и фашисти, и антифашисти, деца, старци, животни? Които разрушават архитектурни паметници и храмове, градини и паркове? Достойни ли са за съчувствие хора, които живеят спокойно и радостно, докато тяхното правителство убива невинни? Тези самодоволни бюргери не заслужават ли наказание? Когато гледаш тези кадри от Втората световна война, без съмнение правиш паралел със сегашния ден: нищо не сме разбрали, нашата европейска цивилизация не си е взела урок.

​

От документалната програма на фестивала не мога да не спомена още филмите: "Силви Вартан. От любов" и "Завръщането на царя". Първият е дело на режисьорската Ема Константинова, сценарист е Георги Тошев. Без съмнение филмите, посветени на житейския и творчески път на звездата Вартан са десетки. Ала в този филм по особено трогателен начин са вплетени две лични истории – от една страна – Георги Тошев и неговото персонално отношение (виждаме кадри от неговия дом, неговата лична колекция с грамофонни плочи, зад кадър звучи гласът му на разказвач, пред камерата е отново той), от друга – връзката на Силви Вартан с България (тема, която без съмнение вълнува именно българския зрител).

 

Заглавието "Завръщането на царя" (реж. Лъчезар Аврамов, сценарист Димитър Стоянович) обиграва по-скоро една мечта, не реалност: завръщат се тленните останки на Цар Фердинанд I в България, ала завръщането на страната към морала, етиката, широката ерудираност на управляващия елит от Третото българско царство остават утопия.

​

Международното жури (с председател Клаес Бенг) присъди наградата на CineLibri 2025 г. за най-добра екранизация на филма "Изчезването на Йозеф Менгеле" на Кирил Серебреников. Филмът е основан на едноименния документален роман на френския журналист Оливие Гез. Ролята на Менгеле – нацисткия лекар, който извършвал експерименти върху затворници в Аушвиц (заради което получил прозвището "Ангелът на смъртта") – е изиграна от германския актьор Август Дил. След падането на Третия райх Менгеле изчезва: той не просто се укрива от правосъдието, той буквално изчезва (избягва в Латинска Америка и не е открит приживе). Менгеле до края на дните си остава убеден расист (силно презира също така комунистите и жените), параноичен истерик и самовлюбен лъжеучен. Филмът започва със следната сцена: студенти от медицински университет в Сан-Пауло изучават скелета на знаменития доктор – така, както някога Менгеле е превръщал в материал за своите чудовищни експерименти затворниците в нацистките лагери. Историята е иронична, историята е циклична, злото остава безнаказано – ето такива горчиви изводи прави Серебреников в своя филм.

​

Сред филмите, които бяха показани в рамките на фестивала, бих искала да откроя няколко заглавия. Преди всичко – игралният филм "Двама прокурори" (сценарист и режисьор Сергей Лозница). Филмът (чиято премиера бе на тазгодишният фестивал в Кан) е заснет по едноименната повест на съветския физик Георги Демидов, ученик на легендарния Ландау. През 1938 г. Демидов е арестуван за "антисъветска агитация" и прекарва следващите 15 години в лагерите; едва през 90-те години на XX век  започва публикуването на текстовете му (разкази, повести, очерци). "Двама прокурори" разказва за трагичната история на младия юрист Саша Корнев (в ролята – Александър Кузнецов), изпратен веднага след дипломирането си по разпределение в Брянск, на длъжността прокурор по надзора. В ръцете му попада писмо, написано с кръв върху парче картон: Корнев се отправя към затвора, за да разбере какво се е случило. Тук стар болшевик, политическия затворник Степняк (в ролята – Алексанър Филипенко) му разказва как в НКВД са проникнали врагове на народа, които убиват невинни хора. Корнев, потресен от чутото, се отправя към Москва: неговата цел е да съобщи на висшите чиновници за станалата чудовищна грешка. В столицата той иска да се срещне с втория прокурор – Вишински, върховния инквизитор на сталинския СССР (в ролята – Анатолий Бели).

 

"Два прокурора" на Лозница е филм за донкихотовския поход в търсене на истината: самотна и обречена мисия, ала даряваща надежда (особено в днешния исторически контекст).