рубрика на критически статии, анализи и рецензии

ISSN 3033-0726

23/12/2025

Изтичащата 2025 кино година и някои мисли за предстоящата 2026

​

от Лиза Боева

В началото на 2025 г. бе церемонията на Американската киноакадемия – добре, че раздадоха наградите там, че да се приключи най-сетне с тия филми. С изключение на латвийския "Флоу ", който спечели наградата за най-добър анимационен филм, нито една от другите категории не съвпадна с моите предпочитания. То всъщност аз и почти никакви предпочитания нямах – бих дала всичко (от главна женска роля за Деми Мур, през режисура, сценарии, монтаж) на "Субстанция" (всъщност филмът-събитие за 2025 г. получи само един Оскар, при това за грим). Останалите главни филма на 2024 г., които бяха и не бяха отличени от Американската академия, никак не са ми интересни: все ми се струват вторични, скучни. "Бруталистът " – безкрайно претенциозен, "Емилия Перез" – разпилян и повърхностен, с ужасяваща за мен музика (макар това да е мюзикъл), "Конклав" – разрушен от финала си разказ, "Анора"  – най-обикновен качествен филм, чак пък такива овации… Та, радвам се, че с раздаването на Оскарите в началото на 2025 г. така скучната откъм киносъбития 2024 г. приключи.

​

И нататък – за мое огромно щастие – се занизаха филмови фойерверки.

​

На главните европейски фестивали – Кан и Венеция – победиха най-достойните филми от съответните конкурсни програми – "Обикновен инцидент" на Джафар Панахи (Златна палма) и "Баща майка брат сестра" на Джим Джармуш (Златен лъв). Що се отнася до победата им на Глобусите или Оскарите – Панахи за първи път в кариерата си има такъв шанс, защото неговият филм е френското предложение (родният Иран не само, че няма да предложи Панахи за подобни отличия; неговите филми, "Обикновен инцидент" също така, са забранени за показ в страната). Джим Джармуш – не, той няма да бъде нито номиниран, нито някак отличен на тези две американски церемонии. Макар Джармуш да има култов статус, наградата във Венеция е първа подобна в цялостната му блестяща филмова кариера. Ето защо за мен е изключителна радост, че много тънкия (и много смел в този случай!) режисьор Александър Пейн се осмели да се опълчи на общия натиск и да даде главното отличие на фестивала не на "Гласът на Хинд Раджаб", а на "тихия" (както го определи в речта си при получаването на наградата самия Джармуш) "Баща майка брат сестра".

​

А що се отнася до главния холивудски филм на 2025 г., това без съмнение е "Битка след битка" на Пол Томас Андерсън. Тук режисьорът прави нещо такова, каквото до него никой никога не е правил (а подобно новаторство в киното се случва така рядко!). Става дума за сцената на преследването по вълнистото шосе. Гонят се три коли, като никой от водачите не знае, че колите са три – всеки мисли, че има само две коли. Никой от преследвания не вижда преследващия (а само предполага кой е след него и защо), а първият водач (това е героинята Уила) не вижда накъде пътува – слънцето свети в очите й и я заслепява. Т.е. тримата водачи в трите коли не знаят накъде пътуват, кой кого преследва, кой от какво е застрашен. Опасността е скрита зад вълнистите хълмове – т.е. драматургически тези хълмове от асфалт играят много важна роля. В киното, което от десетилетия показва преследвания на коли, подобно преследване никой никога не е измислял. Тук, разбира се, освен драматургичното решение и операторската блестяща работа на Майкъл Бауман, важна емоционална роля играе музиката на Джони Гринууд. Искрено се надявам, че тази година той ще спечели Оскар за саундтрака към "Битка след битка" – джазова основа, счупена мелодичност, крайно впечатляващи за мен.

​

"Битка след битка" е филм, който улавя цайтгайст: показва хаос, война на всички с всички; показва как главните идеологически програми не работят – и левите, и десните са безполезни; всеки е препариран в собствената си криза и всичко, което могат да направят, е да влизат в конфликти заради стари обиди. И левият (героят на Леонардо ди Каприо), десният (героят на Шон Пен) са неудачници: единият е диванен лентяй, пияница и наркоман, другият е краен расист, когото обаче не приемат даже в Ку Клукс Клан. А в центъра е тяхната дъщеря, която въплъщава бъдещето (неслучайно името й е "Битка след битка "Уила") – дете, което не е познавало майчина любов, което е расло с дисфункционалния си баща и треньора по карате (и същевременно лидер на тайна комуна – в ролята е блестящият Бенисио дел Торо). Това е образ на днешна Америка, на днешния свят – представен е този образ с емпатия, с хумор, с ярост, с нежност: сложно, умно, емоционално, прекрасно кино.

​

А ето няколко думи за тенденциите, които аз виждам като особено значими. Тенденции за 2026 г., но ярко проявени са още през 2023 г., когато филмът "Барби" на Грета Гъруиг се превърна в зрителски хит.

​

Става дума за кино, създадено от жени-режисьорски. През 2024 г. такъв филм бе "Субстанция" на Корали Фаргит. Там има такъв епизод (начален): героинята на Деми Мур е поканена на среща от мъж, който тя намира за симпатичен, ала силно се притеснява: в огледалото се вижда остаряла, далеч от рекламната си младежка визия. И започва борбата й със старостта – борба, която излиза извън контрол.

​

В редица интервюта Деми Мур разкрива, че е могла да се влее в своята героиня, да изиграе така блестящо този образ, защото я е режисирала жена (при това Фагрит е вече над 45 години, когато пише сценария и създава "Субстанция"). Това е филм, който режисьор-мъж не може да разкаже. Не и по този болезнен, свръх болезнен начин. Обсесията на застаряващата жена: това е разказ, който мъжете (с малки нарцистични отклонения, които са изключения, а не норма) дори не могат да си представят. Те могат да си предположат някаква конкретика: причината е в секса, в парите, в помръкващата слава, в намаляващите физически сили… Т.е. те могат да си представят някаква външна причина, която кара жената, която престава да е млада, да не се чувства добре. Ала такава външна причина у жените не е задължително да има. И това може да бъде разказано само от жена-режисьор, от жена-сценарист.

През 2024 г. бе създаден много смелият арт-филм на грузинската режисьорка Деа Клумбегашвили "Април": разказ за млада лекарка, която прави незаконни аборти из провинциални градчета и маргинални селца. Абортът е тема, която през мъжката призма изглежда различно (дори ако говорим за крайна емпатия).

​

През 2025 г. се появи филмът на Лин Рамзи "Умри, моя любов". Героинята на Дженифър Лоурънс трябва да се справи с тежка следродилна депресия: отново – състояние, неизследвано дълбоко в киното, неразказно. Състояние, което може да представи истински разтърсващо (подобно откровение) единствено жена-режисьор. Филмът е по едноименния роман на аржентинската писателка Ариана Харуиц, Лин Рамзи е шотландска режисьорска, Дженифър Лоурънс – американска актриса. Темата, която ги обединява, е тема, която мъжът нито физиологически, нито психологически може да разбере (е, освен ако не е лекар, но отново – косвено, научно).

​

В изброените филми дотук, създадени от жени-режисьорки, наблюдаваме множество сцени, в които героините общуват помежду си, спорят, споделят, конфликтуват. И странно, но техните разговори не се свеждат до мъже, не се въртят около мъже.

В безкрайния сериал "Сексът и градът" четирите приятелки когато са заедно, най-често обсъждат мъже, техните отношения с мъже, тяхното битуване спрямо живота на тези мъже… Шоурънър е Дарен Стар, сценаристи (безсмислено е да ги изреждам) отново са само мъже. Макар историята да се води от героинята на Сара Джесика Паркър, това е женски разказ, видян от мъже.

Оказва се, дори и във филм като "Барби", че жените не говорят помежду си само за мъже. Нещо повече: може изобщо да не ги споменат като основен фактор в своя живота. Дали става дума за феминистка яростна вълна? Не, не. Става дума за реалност – такава, каквато мъжете в киното, което повече от век вече гледаме, не познават добре.

​

Много силен филм (и много силна главна роля) през 2025 г. е "Ако имах крака, щях да те ритна" на Мери Бронщейн (с участието на блестящата Роуз Бирн, със сигурност ще получи номинация за Оскар): история за жена, която се уморява от своя живот. Изтощава се, писва й: тя има много болна дъщеря (която хем е болна, хем е много досадна и неприятна), домът й се разваля (изведнъж някаква тръба се спуква и таванът рухва), премества се с болното момиче в хотел, като при това всеки ден трябва да ходи на работа. А работата й е такава: тя е психотерапевт, който трябва да обяснява на пациентите си, че всичко е наред… От време на време се обажда нейният съпруг (той работи на кораб и се свързва по телефона, когато има възможност) и й обяснява какво прави неправилно и кое как трябва да бъде. Този великолепен филм си позволява да бъде (при целия драматизъм на ситуациите) комедия!

​

В Сънданс през 2025 г. с огромен успех бе представен филмът на Ева Виктор "Sorry, baby" – история за младата Агнес, преподавателка по литература в малък колеж в селската част на Нова Англия. Тя е изнасилена от своя колега Декър, който напуска колежа, ала дисциплинарната комисия на учебното заведение съобщава на Агнес, че те нито могат, нито искат да разследват нататък случая. Декър е напуснал колежа и историята приключва. Нататък филмът проследява живота на Агнес – тя остава силно травматизирана, макар външно всичко да се нарежда благополучно. От колежа й предлагат повишение (нещо повече – тя заема кабинета на Декър) и уж нещата вървят нормално. Ала героинята вътрешно остава преломена; тя се опитва някак да разбере какво се е случило, защо се е случило… Темата за физическото насилие над жената – отново: история, която мъжът, дори най-състрадателният и разбиращият, не може да изживее и представи така, както това би направила жена-режисьор.

Всичко вече е разказано, всички истории вече са "превъртени". Ала женският поглед, женската режисура вливат в новото кино неочакваност – на теми, на гледни точни, на начин на представяне. Мисля, че с навлизането (все по-смело, все по-ярко) на жените в киното, можем да говорим за обновление, можем да говорим за непредсказуемост, можем да се надяваме на забележителни филми през 2026 г.

назад