Без съмнение тази филмова календарна година за мен е изключително интересна: двама от най-важните световни творци спечелиха най-престижните отличия в арт-киното – иранският режисьор Джафар Панахи бе удостоен със "Златна палма" (за "Обикновен инцидент"), американецът Джим Джармуш получи "Златен лъв" (за "Баща майка брат сестра"). А главният холивудски филм на годината се оказа изумителен - "Битка след битка" на Пол Томас Андерсън. Нищо дори близко като мащаб (замисъл, актьорски изпълнения, операторско майсторство, финансови вложения и финансов крах) Холивуд тази година не предлага. От една страна - "Битка след битка" е подчертано авторски филм, от друга - бюджетът (около 150 милиона долара, в които е включена и рекламната кампания) е немислим за авторско кино.

​

Сценарият на филма се базира на романа на култовия автор постмодернист Томас Пинчън - "Вайнленд" (публикуван през 1990 г.). Интерпретациите на текста (както е винаги с книгите на Пинчън) са множество, но за мен най-интересна е връзката с героя на Набоков от "Ада" - Вайнлендер (романът е публикуван през 1969 г.). Жанрът на "Ада" е т.нар. "алтернативна история" - фантастика, в която е представен уж реален свят (с реални исторически събития, конкретни социални, културни, геополитически обстоятелства), ала всичко се развива по различен начин. Както е в романа на Никос Казандзакис "Последното изкушение" – когато Христос е на Голгота, сатаната се явява пред Него и Му казва, че Той не е никакъв Спасител, че Бог просто е изпитвал вярата Му; Христос вярва на казаното, слиза от кръста и нататък живее живота си като напълно обикновен човек. Случило ли се е? Не, не се е случило така. Ала е било възможно, разказва ни Казандзакис. Или в романа "11/22/63" на Стивън Кинг: Джон Кенеди не умира след покушението и историята се развива нататък по различен начин. Било ли е така? Не, не е било. Ала е било възможно.

​

В "Ада" на Набоков действието се развива не на Земята, а на Анти-Земя (Антитерра) - алтернативен свят, подобен на нашия, но с преобърната история. Това е метафора за паметта, за изгубения рай - за възможен свят, който не се е случил. Във "Вайнленд" Пинчън представя подобна Антитерра - Америка от 80-те години на XX век: какво би станало, ако 60-те години се бяха развили по друг начин. Ако контракултурата не бе погълната от масовата култура.

​

"Ада" разказва за обсесията на героите по миналото - те непрестанно "препрочитат" детството си, спомнят си го като изгубен рай. "Вайнленд" е история за изгубеното време: поколението на 60-те, което превръща мечтите си в блато и безвъзвратно потъва в 80-те години. В тези романи на Набоков и Пинчън миналото се мисли не като история, а като болест на паметта, като вирус на съзнанието.

​

Пол Томас Андерсън е задълбочен читател на Пинчън: той вече "превежда" на езика на киното неговия роман "Вроден порок". В "Битка след битка" (макар да не е използвана и дума, буквално взета от "Вайнленд") е представена системата от главни персонажи: майката-предател, отдавна изчезнала; бащата-алкохолик, наркоман и безделник, някогашен участник в революционните борби; дъщерята тийнейджър, неочаквано (за нейната възраст и семейна среда) разумна, принципна и безстрашна. А също така учителят по карате и лидер на емигранската общност - Серхио Карлос (в ролята - Бенисио дел Торо) и крайният расист - лейтенант Локджоу (изпълнен от Шон Пен).

​

Във филма са представени два полюса - крайно леви радикали (групировката "Френски 75", която извършва терористични актове срещу правителството и държавата); те ненавиждат капиталистическа и ксенофобска Америка: в самото начало на екранното действие те освобождават емигранти от затвор на границата с Мексико. Срещу тях се опълчват военизирани защитници на съществуващия ред.

​

В първия лагер са Пат Кахун (сетне живее в параноидален страх под името Боб Фъргюсън) и чернокожата Перфидия Бевърли (тя ще забременее и роди Уила, а сетне ще предаде революционните идеи и задълго ще изчезне от живота на дъщеря си). В ролята на левия активист Пат/Боб е Леонардо ди Каприо, който през цялата втора част на филма ще се развява из пътищата на Америка с опърпания си червен домашен дълъг халат. Многопластова е актьорската игра тук: от една страна - той е ентусиазиран, предан на революционните принципи идеалист; от друга – мързелив, инертен безделник, алкохолик и наркоман; от трета - отговорен баща, живеещ в постоянен страх за живота на Уила - страх, който го подтиква към реални действия (изкопал е тунел под горската си къща, който да използва в случай на опасност, например). Съчетанието на тези несъчетаеми състояния прави играта на Леонардо ди Каприо забележителна.

​

На другия полюс е полковник Стивън Локджо, представен от Шон Пен по изумително отвратителен начин. Във всеки следващ епизод героят му представя нов оттенък на ужасното в човешката природа: това ужасно достига до крайност, до невъзможност, до карикатура.

​

Интересно и нееднозначно са разгърнати и други основни персонажи във филма: духовният учител по карате Серхио Карлос, който с лекота борави с огнестрелно оръжие, а в най-напрегнати ситуации реагира спокойно и дори с хумор; Уила Хъргюсън - която проявява особена зрялост за своята незряла възраст; членовете на "Клуба на коледните авантюристи" – организация на високопоставени влиятелни фашисти; монахините-революционерки, които отглеждат марихуана в манастирските земи.

​

Автор на саундтрака (както в "Ще се лее кръв", "Учителят", "Вътрешен порок", "Невидима нишка" и "Лакрицова пица") е Джони Грийнууд. Музиката тук силно напомня времето на Radiohead (последният засега албум на Radiohead - A Moon Shaped Pool – e от 2016 г.; през 2021 г. Грийнууд и Том Йорк създават нова група - The Smile). Освен авторските си композиции, Джони Грийнууд добавя в саундтрака на "Битка след битка" песен на американската рок банда Steely Dan - Dirty Work от албума Can’t Buy a Thrill от 1972 г. (Тази песен звучи и в друг филм на Пол Томас Андерсън – "Учителят": в сцената, когато героят на Филип Сиймур Хофман танцува с жени от своето общество; сладникавата мелодична песен тук контрастира с напрегнатата атмосфера).

Макар режисьорът да настоява (в многобройни интервюта), че "Битка след битка" не разказва за днешната политическа обстановка, паралелите със сегашна Америка са ясни: на единия полюс са консерваторите-традиционалисти, мечтаещи за стабилност и тоталитарен ред, на другия – хипи-революционери, изгорели на собствените си клади от ентусиазъм, алкохол и наркотици. Две утопични вселени, които не могат, а се налага да съществуват паралелно.

назад