За книгата Черил Стрейд "Малки красиви неща"

​

​​

от Лиза Боева

​

24/7/2024

Когато бях 5 клас беше много популярно списание "Пламъче". Май за подрастващи друго списание (издавано у нас) тогава нямаше. Братовчедка ми учеше в Прага и ми изпращаше богато илюстровани цветни западни издания, окичени със снимки на популярни певци, актьори, модели… "Пламъче" също бе цветно, но цветовете бяха четири; също имаше картинки, но не бяха фотоси на звезди, а картинки на наши автори. На последните страници имаше кръстословица (по незнайни за мен причини винаги се повтаряше една и съща дума – вид папагал с три букви – "ара") и други интелектуални задачки-закачки.

Най-интересната рубрика за мен (всъщност – единственото, което в "Пламъче" четях) бе тази с писма на читателите. Идеята бе да разкажеш за някаква своя тежка ситуация и да поискаш съвет (от някой знаещ чичко от редакцията, представящ се като "твой приятел" в края на всеки свой отговор). Писмата се подписваха с име, фамилия (може само с една буква от фамилията) и задължително градът по местоживеене.

Струваше ми се глупаво: ако Александра В. от Толбухин разказва своята тъжна любовна история, целият малък град, цялото малко училище в този малък град, целият малък випуск в малкото училище в малкия град, целият малък клас от малкия випуск в малкото училище в малкия град щяха да знаят. И въпреки това редакцията и "твой приятел" упорито изписваха мястото, където живееше подателят (най-малкото е било ясно по клеймото на изпратеното писмо). Тази подробност ми се струваше крайно нередна, а съветите на "твой приятел" бяха убийствено скучни и предвидими.

И въпреки това аз продължавах да чета рубриката в "Пламъче", защото някои от изповедите ми изглеждаха много интересни, а и защото много от назованите проблеми вълнуваха и мен.

Едно от писмата помня, обаче, с особена яркост. Тези редове така ме озадачиха, че са в главата ми и днес. Цитирам недословно, разбира се – не пазя броевете на "Пламъче" (а можеше поне тази страничка да съхраня):

"Скъпо Пламъче, много се надявам, че ще ми дадеш съвет какво да правя в тази ситуация. Много харесвам едно момче, то е от съседния клас и често се виждаме по коридорите. Той ми се усмихва, понякога ми махва с ръка , но аз не смея да го погледна дори. Много искам да му разкрия чувствата си, но се боя, че той ще ми се подиграе и ще разкаже на всички. А това би бил голям позор за мен, не знам ще го преживея ли. Но и да крия тези чувства в себе си ми се струва невъзможно. Всичко най-добро! Иван".

Не знам как това писмо е минало през редакцията (говорим за края на 80-те години!), не знам няма ли допусната обикновена грешка, не знам дали отговорът на "твой приятел" наистина е бил до Иван или по принцип – отговор на мунти, за любовта изобщо.

Дали заради "Пламъче", дали защото съм прекалено ленива или горделива да задавам въпроси, или съм прекомерно любопитна да чуя чужди истории – но винаги съм се интересувала от подобни "общи" разговори. Преди години дори посетих в Рига семинар на психолога Михаил Лабковски – огромна зала, над две хиляди човека, той отговаряше на въпроси (задавани от публиката или написани на листчета до него). Това, което правеше Лабковский, повече приличаше на шоу – той отговаряше винаги остроумно, бързо, всяка ситуация, дори най-трагичната, се "препикаваше" и изобщо бе много забавно.

И така, през годините винаги съм следяла подобни рубрики и семинари. И винаги съм имала усещането за някакво шарлатанство от страна на водещите и такива като мен от публиката, някакво усещане, че паразитираме над чуждото нещастие.

До момента, в който прочетох книгата на Черил Стрейд "Малки красиви неща" (изд. LifeTime Publishing). Тук са събрани конкретни истории – изпратени до нея от читателите на онлайн рубрика в популярен сайт. Начинът, по който тя пише, ме изуми: всеки отговор (без да е подписан "твой приятел") ме караше да искам Черил Стрейд да ми е приятел. Тя отговаря винаги съвсем конкретно, съвсем ясно: без шикалкавици от рода "всичко е в твоите ръце" или "има три възможни пътя"... И още: тя обосновава така своето предложение, че не стига до манипулация. Човекът в състояние на отчаяние, на безпътица не се хваща за съвета й като за сламка – тя не позволява това. Нейните отговори са построени по особен начин – хем те въвлича в история, хем до края знаеш, че това е нейна история.

Ти трябва да създадеш своя.