Навярно преди да обясня защо не ми харесва (това е доста меко казано) филмът на Франсоа Озон "Чужденецът", редно е да споделя своето разбиране за едноименния роман на Камю. Тезата, че всяко произведение на изкуството (в случая – кино и литература) трябва да разглеждаме самостойно, напълно отхвърлям: режисьорът сам посочва като първоизточник великия текст на Камю, дори заглавието не е изменил.

​

Нека първо спомена само два факта от биографията на Камю, които ми се струват особено важни за по-нататъшното говорене за "Чужденецът". Първо: Камю от ранни детски години е имал лошо здраве. Човек, който има лошо здраве, струва ми се, може – не през чужда литература и философия – да стигне до идеята, че Бог е равнодушен към него, че Бог изобщо не се занимава с човека. И второ: Камю израства в бедност. Свободата той разбира не през доктрината на Маркс, а през нищетата.

​

Важните доктрини за Камю са тези на християнството и комунизма: две доктрини, в които човешкият живот е "отложен"; човекът живее в очакване на празник, на светло бъдеще… А според Камю е важно да се живее тук и сега: това е принципиална идея, която ще формира неговия "бунтуващ се човек."

​

Навярно най-важният нерв в произведенията на Камю това е равнодушието на вещите, равнодушието на света. И още: абсурдът на света. Тези две категории – "равнодушието" и "абсурдността" са ключови за разбирането на философията на Камю. Той е майстор да покаже залети от слънцето пейзажи, натрупване на камъни, натрупване на вещи, натрупване на фасади – и всички те нищо не означават. Пълно отсъствие на връзка между човека и света.

​

Преди да пристъпи към съчинението на романа "Чужденецът", Камю формулира няколко важни идеи. Една такава е идеята за "абсурдния човек". Какъв е този човек? Такъв, който не търси никакви смисли, който не съединява нещата помежду им, не се интересува от тяхната същност. Камю, както и неговият "абсурден човек", се съсредоточават върху повърхността на нещата.

​

И предшественик на Камю е романът на Сартър "Погнусата". Тук има една впечатляваща сцена: когато главният герой Антоан Рокантен повдига от земята камък и не разбира предназначението му. Защо е този камък? За какво е този камък? Камъкът предизвиква у героя погнуса. Тази тема – погнусата – е много важна: това е срещата на човека с нещо безсмислено, равнодушно, непостижимо.

​

Равнодушието на вещите към човека, равнодушието на човека към човека, равнодушието на света към човека…

​

Мьорсо – главният герой на романа "Чужденецът" – е образцов абсурден човек. Умира неговата майка, ала той не изпитва никакви съжаления; връзката им се е разпаднала много отдавна, той я е настанил в старчески дом (не, не за да се отърве от нея, а защото там може да й осигурят нужните грижи). Мьорсо отива на плаж, там среща своята любовница, двамата отиват на кино (ще гледат комедия с Фернандел). Приятелката на Мьорсо иска да се омъжи за него, ала за героя е все едно. Искат да го изпратят на работа в Париж – отново, на него му е все едно. Мьорсо не търси човешки смисли, не приема и не изпълнява човешки, т.е. общочовешки правила. На гробището пуши, пие кафе, не тъжи – той дори не иска да изобрази очакваното от него.

​

Та, първото, което прави впечатление у този герой, е неговият отказ да играе по човешките правила.

​

И сетне: важен момент е отношението между човека и предметите в света на Камю. "Чужденецът" – това е феноменологичен текст. Екзистенциалистите (и Сартър, и Камю, и Мерло-Понти, и нататък) са били силно увлечени от философията на Едмунд Хусерл (1859-1938). Хусерл казва, че нашето възприятие не е чисто: то е украсено от емоционални състояния и ние никога не можем да възприемем нещата в чистия им вид (например в този вид, в който са замислени от създателя си/от Създателя). Ние винаги имаме някакъв идеологически контекст и оттук: ние не "разглеждаме" нещата, ние ги "разпознаваме".

​​

В своя роман Камю използва метод, който Хусерл нарича "феноменологична редукция": това означава, че всички емоции и всички идеи са изнесени в скоби. Текстът на Камю е лишен от емоция, това е "нулева степен на почерка", както ще каже Барт. Няма у Мьорсо емоционална реакция – той възприема нещата, хората, събитията, предметите без да мисли за тях, без оценка. Това е крайно сложно за описание и Камю тук предприема огромни усилия да покаже чисто съзнание, чист веществен свят. Мьорсо просто констатира, фиксира. Той вижда стол – просто стол, не функцията му, не естетиката му, той вижда предмета в чистия му вид.

​

Тук Камю, разбира се, се учи от американските писатели като Дос Пасос, Фолкнер, Хемингуей. Предимно, струва ми се, от Хемингуей. В романа "Фиеста" е създадено чисто феноменологично повествование: тук зрение и умозрение са съединени в едно.

​

Камю ще заеме от Хемингуей и прословутия телеграфен стил: когато всяко ново изречение носи в себе си нов предмет и нов обект. Лампа. Стол. Улица. Човек с палто. Сякаш между отделните изречения няма логически връзки. Имаме усещането, че повествованието започва с всяко ново изречение отначало. Между предметите, които Мьорсо фиксира, връзка няма.

​

Е, разбира се, Камю създава определени линии, определено движение напред. Но първата част на повествованието, това е именно натрупване: натрупване на предмети, натрупване на вещи, натрупване на събития, които не са свързани помежду си. Тази първа част завършва с убийство: Мьорсо убива арабин на плажа. Нападнат ли е бил? Ние не знаем. Защо го застрелва? Мьорсо дава такова обяснение: защото е било прекалено горещо. Съдът, разбира се, не е доволен от този отговор. А всъщност Мьорсо казва истината: жегата е много важна за разбирането на героя, на неговото състояние, на целия роман. Жегата, която обхваща тялото, която парализира мисълта. И оттук – изстрелът на Мьорсо може да се мисли като протест срещу равнодушието на света.

​

Всичко в романа върви към това убийство. Т.е. това е линия, която изгражда Камю. Следим определена логика на смъртта, която достига до тази крайна точка.

​

Така завършва първа част. Втора част е огледална на първа. Втора част – съдът над Мьорсо.

​

Тук можем да се обърнем към два предшественика на Камю. От една страна – Достоевски с "Братя Карамазови". Романът завършва със съдебен процес, в който ни се разказва подробно какво до този момент в текста прочетохме: звучи речта на прокурора, речта на адвоката…

​

От друга страна – трябва да имаме предвид романа на Теодор Драйзер "Американска трагедия". Първо Клайд Грифитс се опитва да убие момичето, сетне следва процес над героя. Но при съдебния процес разбираме – точно както ще се случи при Камю – че уж прокурорът правилно разбира всички факти, ала все пак не схваща какво се е случило. Фактите са верни и последователността им е правилна – всичко е така, ала не е било така. Мьорсо се съгласява с всяка дума на прокурора: така е, както казва, ала нищо от това не е вярно. Фактите са такива, ала не се е случило така.

​

Преди екзекуцията Мьорсо разбира, че не е достатъчно да бъдеш отчужден, да бъдеш чужденец. Трябва да се бунтуваш. Човекът трябва да се бунтува, да отстоява своята свобода. Не срещу Бог – Богът е независим; въпросът за Бог не е актуален. Човекът е свободен.

​

Това е моето разбиране за романа на Камю. Крайно интересен, крайно важен за мен текст. Филмът на Озон – преди всичко – ме накара силно да скучая. А нищо по-лошо няма от това да си на кино, в тъмнината на киносалона и да се опитваш да си видиш часовника (колко още остава от тази тегоба).

 

Струва ми се понятно визуалното решение на филма (не на целия филм, а от момента, в който след рязък преход изображението става черно-бяло). При това: бялото не е просто бяло; в екстериора това е ослепително бяло, перламутрово-бяло, което слива всичко, което премахва контрастите. Навярно това е идеята на Озон за обезличаване, за сливането на всичко във всичко… Идеи, които сигурно са визуално чудесни, ала далечни от главното (според мен) в романа на Камю.

​

Главната причина, която Мьорсо посочва за убийството, е жегата. Тази жега е заменена със ослепителна светлина. Подмяна, която отвежда – отново – в ненужна посока.

​

И още: Камю си позволява пренебрежение към арабина. За Мьорсо той не е важен, остава безименен в текста. Озон е конюнктурен и оттук – особено неинтересен.