Една от най-значимите световни филмови награди – "Златен глобус" – премина без особени изненади. Четири награди получи "Битка след битка" на Пол Томас Андерсън: най-сензационният холивудски филм на годината, съчетаващ високобюджетно виртуозно зрелище и авторско, дълбоко изказване. Радикалните идеи, реализирани с композиционен размах, впечатляваща актьорска игра и новаторски кинематографични решения, превръщат "Битка след битка" в произведение, което вече принадлежи не просто на историята на киното, а на нейния канон – на учебниците, архивите и златния фонд на световното кино. Отличията са в категориите "Най-добър филм – мюзикъл или комедия", най-добра режисура, най-добър сценарий и поддържаща женска роля (Теяна Тейлър в ролята на революционерката Перфидия). Разпределението по отделните категории, разбира се, буди въпроси, тъй като "Битка след битка" не е точно комедия и със сигурност не е мюзикъл.

При Оскарите подобно деление на жанрове не съществува – там има обща категория "Най-добър филм" и тук са включени всички филми, които при Глобусите са разпределени в "Най-добър филм - драма" и "Най-добър филм – мюзикъл или комедия".

 

Всъщност без два филма: "Новата вълна"“ на Ричард Линклейтър и "Без друг избор" на Пак Чан-ук. "Новата вълна" – имитационно кино, донякъде вторично (при цялото майсторство на режисьора и любовта му към бохемна Франция от края на 50-те години на XX век). Пред нас е галерия от портрети, които – ако сте отдаден синефил – могат да ви държат будни пред екрана. Основното разминаване за мен е в духа на самото кино: ако "Новата вълна" на Годар, Трюфо и компания възниква импровизационно, "на един дъх", с усещане за простор и волност, то филмът на Линклейтър изглежда пресмятан сякаш от счетоводител с калкулатор в ръка. Относно "Без друг избор" – според мен това е най-силният филм на Пак Чан-ук от последните двайсет години, съпоставим единствено с "Олдбой". Тук отново разпознаваме характерните за режисьора необичайни операторски ракурси и парадоксален монтажен ритъм, но зрелищното физическо насилие е изместено от психологически мотивирани действия и решения, които на пръв поглед изглеждат нелогични, а всъщност следват емоционална, а не рационална причинност.

​

Споменавам пунктирно тези два филма, защото те не попадат в нито една от оскаровските категории, а от "Златните глобуси" са изведени в ключови категории. Всъщност навярно тук е мястото да се отбележи, че старата мантра, според която "Оскарите" с незначителни отклонения повтарят номинациите и наградените от "Златните глобуси", вече не е валидна. Това разминаване, според мен, се оформи след поредица от сериозни и публични сътресения в холивудските кино среди, които принудиха Американска киноакадемия да признае, че дългогодишният ѝ модел на представителство е изчерпан.

​

До средата на 2010-те години съставът на Академията действително бе доминиран от бели мъже над 50-годишна възраст – по различни вътрешни изследвания те съставляваха около три четвърти от членовете ѝ. След критиките, ескалирали особено силно около кампанията #OscarsSoWhite, Академията бе принудена да предприеме мащабни реформи: разширяване на членската маса, целенасочено привличане на жени, по-млади професионалисти и представители на различни етнически и културни общности от цял свят.

​

В резултат на тези промени "Оскарите" все по-осезаемо започнаха да следват собствена логика и ценностна система, която не съвпада автоматично с предпочитанията на "Златни глобуси" – награди с различен състав на журито, различна институционална тежест и далеч по-публицистичен характер. Най-големият шок дойде през 2023 г., когато филмът "Всичко навсякъде наведнъж" получи единайсет номинации и спечели седем награди "Оскар" – нещо трудно представимо преди разширяването и преструктурирането на състава на Американска киноакадемия. Макар лично за мен този филм да бе по-скоро кошмарен, гледах церемонията по награждаването с истинско удоволствие. Интригата, напрежението и усещането за непредсказуемост се върнаха в иначе дълго време унилата церемония, в която доскоро водещи бяха демонстрацията на поредния нов ботокс и играта "ще познаем ли на колко години е днес е решила да бъде Никол Кидман".

​

Но да се върна към 2026 година и основните номинирани. "Грешници" на Райън Куглър отбелязва своеобразен рекорд в историята на Американска киноакадемия с шестнайсет номинации, включително в категориите за най-добър филм, режисура, сценарий и актьорска игра. Досегашните рекордьори – "Всичко за Ева", "Титаник" и "Ла-Ла Ленд" – са с по четиринайсет номинации, докато "Грешници" надхвърля този резултат и заради включването на нова категория – за най-добър кастинг.

 

Навярно тук е моментът да вметна, че би било крайно време да се въведе категория "Най-добра кинокритика", както и да се преразгледат категориите за мъжка и женска (главна и поддържаща) роля. Както не съществуват отличия за "най-добър режисьор – жена" или "най-добър оператор – мъж", така остава неясно защо именно в актьорската част категориите продължават да бъдат разделени по пол.

​

Не по-малко впечатляващ е и броят номинации за "Битка след битка" – тринайсет, напълно заслужени според мен: филмът безпогрешно улавя нерва на нашето време. От разпределението на номинациите следва, че двата главни претендента са "Грешници" и "Битка след битка" – тук особено забавен е фактът, че и двата филма са произведени от една и съща компания - Warner Bros. (Тук неизбежно изниква и по-широкият въпрос за процесите на концентрация в холивудската индустрия и за спекулациите около евентуални бъдещи мегасделки, които биха могли да пренаредят из основи картата на световното кино – става дума за компанията Netflix, която урежда поглъщането на Warner Bros. с всичките й подразделения – кино- и телевизионни студиа, спортни и новинарски канали, стрийминг платформи и видеоигри).

​

Сред най-обсъжданите претенденти (с девет номинации) е "Сантиментална стойност" на Йоаким Триер. Филмът на практика измести "Обикновен инцидент" на Джафар Панахи – макар на Канския фестивал "Златна палма" да получи "Обикновен инцидент", а "Сантиментална стойност" – Гран при (което всъщност е второ място), сега, в надпреварата за "Оскар", филмът на норвежецът бляскаво лидира. Струва ми се, че тези два филма всъщност говорят за едно и също – за вина, за това как и дали се справяме с тази вина, какви са последствията. И докато киното на Панахи да остава рязко, тревожещо, филмът на Триер е утешителен, дори уютен, ескиписки. "Сантиментална стойност" предлага емоционален подслон на зрителя, тогато "Обикновен инцидент" отказва подобна възможност: филмът остава подобно оголена рана пред очите ни. И това – поне за мен – е далеч по-ярко и по-силно въздействащо.

​

Осем номинации има драмата на Клои Джао "Хамнет". Без съмнение (и поради името на драматурга, и поради големия брой оскарови номинации) правим паралел с "Влюбения Шекспир" (романтична комедия от 1998 г., получила 13 номинации и седем награди "Оскар"). Ала общото нататък е малко – между бляскавия "Влюбеният Шекспир" и съзерцателния "Хамнет" зее  огромна дистанция. "Хамнет" е бавно кино (според някои – прекалено бавно), в което зрителят с наслада може да се отдаде на играта на великолепната Джеси Бъкли (позната и от "Чернобил"). Амплитудата, която тя тук покрива, е огромна – от пълен стоицизъм до необуздана ярост. И всъщност именно тя, госпожа Шекспир, а не той – Уилям Шекспир, е главното действащо лице в този филм (моето предпочитание в категорията "Най-добра лавна женска роля" е поделено тук между Джеси Бъкли и Роуз Бърн от "Ако имах два крака, щях да те ритна").​ Единственото, което за мен тук е прекомерно в "Хамнет" (и не, не монотонността), е патетичната музика на майстора на баналността Макс Рихтер. И да – той отново е номиниран.

​

В категорията "Най-добра оригинална музика" моите фаворити са двама – Джони Грийнууд за "Битка след битка" и Лудвиг Йоранссон за "Грешници" (отличен със "Златен глобус" вече). Джони Грийнууд е познат преди всичко като китарист на Radiohead. За "Битка след битка" той създава крайно изобретателна музика, която звучи почти непрекъснато: необичаен саундтрак без ясно очертани лайтмотиви. Композициите са свободно изградени съчинения, представени в различни инструментални комбинации – от симфоничен оркестър до дует на валдхорни. Тази музикална необичайност познаваме добре от предишните му съвместни работи с Пол Томас Андерсън, започвайки от "Ще се лее кръв" (2007). Струва ми се, че творческият съюз между двамата е толкова силен и въздействащ, колкото класическите тандеми в историята на киното: Фелини и Нино Рота, Спилбърг и Джон Уилямс, Линч и Анджело Бадаламенти. Йоранссон е вече носител на четири награди "Грами" и два "Оскара" (за "Черната пантера" и "Опенхаймер"); в "Грешници" той предлага няколко експресивни музикални теми и привлича впечатляващ кръг изпълнители (тук звучат и кавъри, и оригинални композиции), така че саундтракът вече може да се нарече класически.

​

В категорията "Най-добра главна мъжка роля" моето предпочитание е за Леонардо ди Каприо, макар при "Глобусите" отличието да получи Тимъти Шаламе за "Върховният Марти". През годините Шаламе има множество номинации – от "Призови ме с твоето име" (2018), през Beautiful Boy (2019), "Уонка" (2023), до байопика за Боб Дилън "Напълно непознат" (2024) – и ето че най-сетне получи заветния си "Глобус". Моето пълно равнодушие към Шаламе обаче и този път остава непокътнато. Онова, което Леонардо ди Каприо носи с лекота, при него сякаш липсва – харизмата. И не, това не е заради поставения тук грим (лице, покрито с пъпки, нелепите очила и неприятните мустачки): образът е създаден от драматургията, от цялостното устройство на филма. Макар персонажът на Шаламе да е централна фигура, силата на екранното му присъствие идва от добре измисления образ – променлив, неуловим, разпилян в множество интригуващи детайли. Операторът Дариус Хонджи прави лицето на героя странно и неразгадаемо, без да прибягва излишно до крупни планове.

 

В категорията "Най-добра поддържаща мъжка роля" сред номинираните са Шон Пен и Бенисио дел Торо – изиграли съответно полковник Стивън Локджоу и сенсей Серхио Карлос в "Битка след битка". И двете роли са изградени върху интригуващи вътрешни противоречия. Героят на Шон Пен е едновременно краен расист и човек, емоционално обвързан с чернокожа жена – разлом, който разкрива не идеологическа последователност, а дълбока морална шизофрения. Персонажът на Бенисио дел Торо, от своя страна, съчетава образа на майстор по дисциплиниран, привидно ненасилствен спорт със скритата функция на организатор и координатор на тайна структура, в която спокойствието и контролът се превръщат в инструмент на конспирация. "Златен глобус" в тази категория обаче спечели кралят на скандинавското кино – Стелан Скарсгард – за ролята си в "Сантиментална стойност". Тук Скарсгард редуцира емоцията до микродвижения – паузи, погледи, едва доловими жестове. В този контрол няма студенина, а натрупана биография – усещането, че героят носи повече минало, отколкото може да изрече.

​

Нека накрая кажа няколко думи за документалната програма. Най-силно впечатление ми направи "Господин Никой срещу Путин" (филмът се превърна в сензация на фестивала в "Сънданс"). Филмът е заснет в училище в уралския град Карабаш – среда, в която, както и в много други руски училища, след началото на пълномащабната война срещу Украйна пропагандното говорене осезаемо се засилва. Снимките са осъществявани напълно официално от Павел Таланкин, работещ като педагог-организатор в училището. Той обаче не е уведомил никого, че материалът се заснема с цел създаване на документален филм. През лятото на 2024 г. Таланкин напуска Русия, като изнася със себе си целия заснет архив. В надписите на филма Павел Таланкин е посочен като сърежисьор, а за режисьор е назован американският документалист Дейвид Боренщайн. Двамата се запознават онлайн, след като до Боренщайн по "определен начин" достига информация, че Таланкин иска да заснеме случващото се в неговото училище. Руснакът отговаря за снимките, а американецът – за сценария, монтажа и постпродукцията.

​

В този смисъл тазгодишният маршрут между "Златен глобус" и "Оскар" не е просто поредното състезание по отличия, а симптом за по-дълбока трансформация в начина, по който киното се мисли, оценява и канонизира. Разминаванията между двете награди, жанровите недоразумения, рекордните номинации и неочакваните фаворити не говорят за хаос, а за разпадане на старите йерархии и за търсене на нов език – морален, естетически и институционален. Киното днес не се задоволява да бъде просто зрелище или престижен продукт; то настоява да бъде територия на вина, памет, конфликт и утеха, понякога отказваща всякакъв комфорт. И ако не всички филми от тази надпревара ще останат във времето, самият факт, че залозите отново изглеждат истински, че изборът не е предрешен и че наградите отразяват напреженията на нашето настояще, е достатъчно основание да приемем този сезон не като рутинен, а като действително значим момент в историята на съвременното кино.