Когато гледа филма за Мона Лиза, Светльо Овчаров (моят преподавател в НАТФИЗ, асистент тогава на Георги Дюлгеров) ми каза: "Айде сега почни да правиш нормални филми, с нормален екип, нормална техника и нормална реализация". А други често са ме питали: "Мечташ за голямото кино, нали?"

​

Дълго време чувствах, че не съответствам на "нормалното" правене на кино, на "голямото кино". Правя почти всичко с двама или трима души: тръгваме след идея, дълго я проучваме, весело и безгрижно пътуваме. Сетне сама пиша сценария, режисирам, снимам, монтирам. Искрено съжалявам, че не умея да се занимавам със звук, озвучаване и цветни корекции.

​

Никак не ме вълнува друг тип правене на кино. Интересно ми е да редя кадрите като картини, да наблюдавам Ицко през обектива на камерата, да създаваме заедно нов свят.

​

Ние заживяваме във нашите филми. Буквално. Наемаме се на работа някъде, да речем, за да можем да наблюдаваме, да снимаме. Във Венеция Ицко бе учител по цигулка: разлепихме обяви из квартала и дойдоха трима ученика; в Цюрих се нае като градинар на централните гробища; на остров Вулкано го взеха помощник-готвач на туристическо корабче; в Сан Франциско живяхме в хипи кумуна - заплащахме с мои лекции пред детска аудитория... 

​

Тук представяме част от нашите приключения. Форматът им е кино.

​

​

10.02.2019 г.

Лиза Боева